сряда, 31 август 2011 г.

Компоненти на преподаването

Компонентите на преподаването могат да се обособят в 3 пределно широки групи.

      Първа група са управленско-регулиращи компоненти. Към тях могат да се причислят: външно мотивиращ ученето, целеопределящ и целеполагащ, тематично центриращ, стимулиращ, организиращ, регулиращ (собствената дейност и дейността на учениците).

      Втората група са процесуални компоненти: интелектуално-познавателен, социално-познавателен, емоционално-познавателен, емоционално-експресивен, информационно-комуникативен, изследователско-творчески, формиращо-моделиращ, практикоприложен,  възпитателно-индуциращ, метакогнитивен, рефлексивен.

      Третата група компоненти са резултативни: контролно-оценъчен, диагностичен, прогностичен.

Четвъртите компоненти са формално (административно) репрезентативни.

неделя, 28 август 2011 г.

Структура на преподаване

Структурата на преподаване е организирана, оформена и относително устойчива конфигурация (взаимно разположение) на поредица събития, с които реализира то. Конструктът “структура” пределно общо, а в случай – и конкретно, се употребява, за да обясни, че преподаването, разглеждано отделно (за целите на научния анализ), е едно цяло с присъщите му строеж и организация, които са едни от най-значимите му аспекти. Може би конструктът “структура” със своите референти е антоним (противоположност) на събитията функция и поведение, но, както става често, функционалните (поведенческите процеси), също имат структура, чрез която са организирани, оформени и относително устойчиви. Това води до извода, че структура има там, където има множество компоненти. Структурата не може да бъде изследвана съдържателно без да се вземат предвид връзките между нейните компоненти, относителната и устойчивост, връзката между тази структура и функциите. Тази сложност на преподаването задължава да се видят метаморфозите, преобразованията, които стават с компонентите (събитията) в неговата структура, и едновременно с това ограниченията им, които се налагат от контекста на обучението. Това означава, че в него преподаването е вече “част” от друго цяло.

      В структурата на преподаването могат да се отделят компоненти, които са организирани и подредени по определен начин в зависимост от характеристиките на учебното съдържание, конкретните цели на обучение и от спецификата на обучението в неговата цялост.

      Компонентът на структурата на преподаване е отделна негова “съставка”, видово оформено събитие, което има прагматичното значение предимно за разработване (култивиране) на учебните съдържания, промяна на поведението на ученика и средата на учене, както и за постигане на образователни цели. Следователно компонентите на структурата на преподаването са функционални.

      В преподаването, неговата структура и функции се проявява субектността (да не се бърка със субективност) на преподавателя. Тук под субектност на преподаването се разбира определена страна от продуктивната преобразуваща, саморегулираща се и саморазвиваща се професионална активност на учителя, отношението му към себе си като изпълнителна на тази професионална роля. Атрибуциите на субектността са: активност, съзнателност, самосъзнателност, самооценка, самоконтрол, възможности за избор на цел и ценности, отговорност (Волкова, Е., и др., 2001). Макар че тук се смесват конструкти и събития, по важно е да се види, че субектността има свои мотивационно, операционални механизми:
-          целеполагане;
-          намиране, избор и продуциране на средства за постигане на целите;
-          приемане на решение за това, как  и при какви условия ще се постигне целта;
-          оценка на резултатите;
-          натрупване на индивидуален опит (Татенко, В., 1995).

      Субектният опит от своя страна включва в себе си:
-          ценностен опит;
-          опит от собствена рефлексия;
-          опит от привичната активизация;
-          операционен опит;
-          опит от сътрудничество (Осницки, А., 1996).

      Ако посочените компоненти са формирани в достатъчна степен, е налице субектно поведение.
      Компетентното субектно поведение в аспекта на преподаване включва специфична интегративна способност на учителя за приложение на конкретни специализирани знания и действия в конкретната предметна област на обучение, инициативност, собствена организираност, организираност на други и средата, оценка на последствията от собствените действия.

събота, 27 август 2011 г.

Съвременни стилове на преподаване



Съвременните ориентации на преподаването в повечето случаи са следните:
-          даване на предимство на процедурните и обуславящите знания;
-          представяне на знания и умения в развитие;
-         откритост на учениците към актуална информация;
-          центриране към ученето;
-         разбиране на ученето като процес с вероятностни резултати;
-         отсъствие на строги ограничения, идващи от учебните съдържания и формални методи;
-          поощряване на създаването на външен опит;
-          стимулиране на интереси и опити за творчество;
-          развитие на рационализъм и интуиция;
-          предложения за изследователски модели на учене;
-          създаване на функционални пространства за генеративно (конструктивистко) учене;
-          съобразяване с информационните компютърни технологии и въвеждане на “ноу-хау”;
-          верен поглед върху интерактивната, интерсубективната и контестуалната същност на обучението в тяхното единство;
-          критичност към класически форми и методи на обучение;
-          разбиране и приемане на учениците като активни субекти в обучението и образованието;
-          съобразяване с диверсификациите (многообразието).

      В редица страни съществуват стандарти на преподаването.

      Общите национални стандарти в САЩ са разработени на три равнища за всеки стандарт: изпълнение, познаване, диспозиция:
1.      Развитие.
2.      Курикулум.
3.      Преподаване:
а)      изпълнение (приложение): да прилага познанията си от теориите за учение и преподаване; да управлява ефективно учебната стая;
б)      да ползва различни техники, инструменти и стратегии на преподаването;
в)      знания: да познава курикулумите, теориите за тях и учебните зъдържания от предметната си област; да познава особеностите на личностното развитие, да разбира теориите за учене и преподаване, да познава информационните технологии, да разбира и отчита индивидуалните особености;
г)      да модифицира преподаването съобразно с изявите на индивидуалността; да разбира важността на проверката, контрола и вариациите на оценяването;
4.      Оценяване.
5.      Професионална роля.
6.      Учене.
7.      Формиране на социалната среда.
8.      Професионално развитие.

      Националният съвет за професионални учителски стандарти (NBPTS), от своя страна, е въвел следните общи стандарти за преподаване в САЩ за средно училище:
1.      Да разбират познанието и ученето.
2.      Да познават учебните съдържания, по които са подготвени,  курикулума.
3.      Зачитане на индивидуалното многообразие на обучаващите се.
4.      Да разбират значението на приложението, на знанията в обучението.
5.      Да владеят ресурсите на преподаване.
6.      Да умеят да организират учебната среда.
7.      Да умеят да оценяват знанията и уменията на обучаващите се.
8.      Да познават обкръжаващата среда на обучаващите се.
9.      Да имат самосъзнание за професионалната си дейност.
10.  Да си съдействат с колегите.

      Националните стандарти в САЩ имат конкретно разгръщане във всеки щат. Така например в щата Илинойс те са:
1.      Разбиране на важни понятия, методи и въпроси и определен учебен предмет.
2.      Разбиране на човешкото развитие и човешкото учене.
3.      Зачитане на индивидуалното многообразие.
4.      Умение за планиране.
5.      Създаване и поддържане на мотивация, учебна среда и социална интеграция на учениците.
6.      Ползване на многообразни методи на обучение.
7.      Комуникативност.
8.      Поддържане на колегиалност и стремеж за професионален растеж.
9.      Рефлективност.
10.  Разбиране на преподавателската професия и поддържане на нейните стандарти.

      Международната организация по стандартизация (IBSTPI) официално предлага 14 стандарта за областта на компетенции на учителите, мениджърите по обучение и проектиращите учебни курсове.

      Всеки стандарт от своя страна обхваща от 4 до 9 функции. Те определят ролята на преподавателя независимо от конкретните условия и типа организация:
1.      Анализ на материалите по организация на обучението и информация на учениците.
2.      Осигуряване на подготовката за обучението.
3.      Осигуряван и поддържане на доверието на обучаващите се.
4.      Управление на средата на обучение.
5.      Демонстриране на ефективни умения за комуникация.
6.      Демонстриране на ефективни умения за представяне на учебните съдържания.
7.      Демонстриране на ефективни умения за задаване на въпроси.
8.      Да отговаря по определени начини на потребностите на обучаващите се и да поддържа обратна връзка с тях.
9.      Да поддържа положителния растеж и мотивацията за учене.
10.  Да използва ефективно методите на обучение.
11.  Да умее да оценява.
12.  Ефективно да използва средствата за обучение.
13.  Да умее да оценява качеството на обучение и неговите резултати.
14.  Да води правилно регистрирането и отчета за оценяване на обучаващите се.

      Направеният обзор ясно показва, че преподаването в своите частни превъплъщения има общи и недвусмислени стандарти или стандартите за него са част от общите стандарти за преподавателската професия.

петък, 26 август 2011 г.

Стилове на преподаване



Стиловете на преподаване са повтарящото се индивидуално и своеобразно реализиране на това събитие вследствие на особеностите на личността на преподавателя, неговата подготовка, образователна философия, която изповядва.

И тук са възможни много голям брой нюанси, но типизирането ги обобщава и свежда до краен брой.


Най-известно е подреждането на стиловете на Антъни Граша (Antony Gracha) – преподавател в университета в Синсинати (САЩ):

-        експерт и формален авторитет;
-        личностноцентриран към себе си;
-        фасилитатор;
-        делегатор на комплекс от задачи;

            Други автори делят стиловете на преподаване на: формални и неформални; директни, индиректни и смесени.
            Трети се обръщат към теориите за учене и сочат бихейвиористичен, когнитивен и хуманистичен стил.
            Четвърти автори се опират на учението за темперамента и диференцират следните стилове: опекун, артист, идеалист, рационалист.
            Пета група автори са привърженици на класифициране на стилове на преподаване по доминирането на някои равнища от таксономията на Блум.
            Напоследък се търси някакво равнище на съответствие със стиловете на учени и по този начин се открояват следните стилове: по доминиране на мозъчните процеси в двете полукълба: (аналитици, холистици); по преобладаване на използваните методи; по управление на класа; по управление на средата и акцентиране върху някои от нейните елементи (звук, светлина, температура, кинестезия); по планирането на уроците, по нагласата и мотивацията.
            В руската педагогическа теория е особено популярно деленето на стиловете на: емоционално-импровизиращ,емоционално-методичен,разсъдъчно-импровизационен,  разсъдъчно-методичен (Маркова, А., 1993).
            Класическо директивно преподаване има следните слабости:
-          съобщаване на знанията като едностранно движение;
-          представяне на информацията под формата и с качествата на твърд продукт;
-          смята се, че ученето е важно откъм резултатите;
-          ориентирано е от към затворени етапи и към чужд външен опит;
-          използване предимно на формалнологическото мислене, без да се поощрява дивергентното и латералното мислене;
-          залепване на етикети на учениците; слаб, силен, посредствен и п.р.;
-          ориентация към абстрактни и “книжни” модели;
-          всичко се детерминира от учебните съдържания и използваните методи и форми на обучение;
-          робува се на дидактически стереотипи и не се въвежда “ноу-хау”;
-          много пъти учителят мисли и действа вместо учениците;
-          натрапват се учителски избор и собствени цели;
-          налага се формален авторитет;
-          учениците са външно, а понякога и вътрешно пасивни;
-          учителя се изживява като субект, а учениците – като обекти на обучението и образование.

Темата за стилове за преподаване следва в публикациите ни.

четвъртък, 25 август 2011 г.

Стратегии на преподаване




Стратегиите на преподаване са принципен път за организиране и реализиране на преподаването, модели на адаптирането и алтернативното му превъплъщаване в процесуалните или ситуативните събития на обучението.

Много често стратегии повтарят моделите на преподаване или се представят като методи и техники, което, разбира се, не е правилно, както ще се види по- надолу



Типовете стратегии могат да бъдат:
-        директни;
-        индиректни;
-        насочени за учене чрез опита;
-        насочени към независимо учене;
-        насочени към интерактивност;

            Някои автори (Silwer, Hangon) сочат следните стратегии с едно забъркващо подреждане, което не е аргументирано, и го представям само за информация (някои абревиатури са по първите букви на синтагмите ):
1.      AGO (Aims, Goals, Objectives) – целева стратегия.
2.      Съгласие – несъгласие (при издигане на идеи от учениците).
3.      Изискване (за умствен “багаж”).
4.      Интерактивна стратегия.
5.      CES – последователност и продължителност (планова стратегия).
6.      CAF – обмисляне на всички фактори – ръководене и диалог.
7.      FIP – доминиращи и важни приоритети.
8.      Пет въпроса “защо?”.
9.      Грижи за дефиницията.
10.  Четири ъгъла – стъпка по стъпка, дискусии.
11.  Разходка в галерията – наблюдение и демонстриране.
12.  Как аз съм научил това?
13.  Групово обучение.
14.  Разсъдъчна карта.
15.  OPV – други гледни точки.
16.  PMIплюс и минус = интересно.
17.  Подготовка и представяне.
18.  PAFT – роли, посещения, формат, тема.
19.  Търсене на втори за съгласие.
20.  Четене, комплектуване, връщане.
21.  Стартова дискусия.
22.  Шест шапки на мислене (проблемно обучение по групи или индивидуално).
23.  SORRR – общ преглед, връщане, четене, повторение, поглед.
24.  SWOT анализ.
25.  TGT – екип, игри, състезания.
26.  Мислене, писане, образуване на двойки, разделяне.
27.  Мислене по двойки и разделяне.

сряда, 24 август 2011 г.

Модели в преподаването

         
   Моделите на преподаване в случая са определени “минитеории”, които възпроизвеждат номотетични (обобщени), съществени за преподаването негови ценни и полезни елементи, стандарти за копиране и създаване на цялостни структури на това събитие или поредица от събития.

          
  Почти навсякъде в специализираната литература се описват следните модели на преподаване, някои от които се повтарят в дадените подреждания като с преплитане на стратегии и методи:


-        информационно – процесуален (когнитивен);
-        личностно–недирективен (хуманистични – роджериански) ;
-        социално–интерактивен;
-        поведенчески (бихейвиорален);
или;
-        директно-инструктивен (Joyse, B., M. Weil, E. Calchoun, 2004);
-        трансакционен (интерактивен, на взаимодействие);
     или;
-        top-down – от началото към върха по определени етапи;
-        душевно “акуширане”;
-        директно преподаване;
-        социално-интерактивен;
-        съгласие за дялово участие в обучението;
-        проблемно центриране (“вдигане от дъното”);
-        радикално конструктивистки;
-        проектно базиран;
или;
-        активно базиран (инструктивен);
-        интерактивен;
-        преподаване чрез модели;
-        виртуално преподаване;
-        “равно участие” (на ученици и учител);
-        въпросно-диалогично базиран;
-        екипен (групов);
-        конструктивистки;
-        технологичен;

В т. нар. “индекси на университета “Бъркли” за преподаването” се предлагат следните модели:
-        директно преподаване;
-        “майсторско’ учене;
-        симулации;
-        писани текстове;
-        програмирани текстове;
-        групово (кооперирано учене);
-        дискусии;
-        синектика;
-        недирективно преподаване;

            Моделът на директно преподаване включва:
1.      Дефиниране на конкретните цели.
2.      Очертаване на исканите стандарти.
3.      Предявяване на очакванията на учителя.
4.      Преподаване чрез въвеждане, моделиране и проверка за разбиране на съдържанието.
5.      Ръководена дискусия и практика.
6.      Прекратяване на дебатите.
7.      Самостоятелна практика.

вторник, 23 август 2011 г.

Дефиниции за преподаването

За преподаването могат да бъдат дадени редица дефиниции, които го тълкуват от различни страни, което показва твърде сложния характер на това събитие, а някои автори направо отказват да го интерпретират заради непредвидимост и непредсказуемост (Shalaway, L., 1998).

В зависимост от изповядваната философия и ползваната парадигма могат да се представят следните дефиниции:

          А)    В структурната (класическа) парадигма:
·         “Преподаването е управление на учебно-познавателната дейност на обучаемите; един от компонентите на процеса на обучението” (Пидкасистьй, П.И., 1999);
·         “Преподаването е специална професионална дейност, насочена за предаване на децата на сума от знание, умения и навици и възпитаване в процеса на обучение; подредена дейност на педагога за реализация целите на обучение (образователните задачи) и осигуряване на информирането, осъзнаването и практическото приложение на знанията” (Коджаспирова, Г., А. Коджаспиров, 2000);
·         “Преподаването представлява организиран, планиран, систематичен и неопосредствано активен педагогически процес, който се извършва от учителя и е насочен към учениците с цел и задача те да овладеят системни, трайни, основни и континуирани знания и умения, както и в помощ на развитие на психофизичните им способности и възпитаване на различни положителни качества” (Иванов, А., 1999);
·         Преподаването е управление на ученето и усвояването;
·         Преподаването е ръководство на ученето и усвояването;
·         Преподаването е учене на другия (ученика) как да се учи;
·         Преподаването е ръководна дейност на учителя в обучението;
·         Предизвикване и пускане в действие на стимули за желана промяна на поведението;
·         Подкрепа в определен график на положителните реакции на учениците;
·         Преподаването е съчетание на изкуство и наука (Gage, N., 1985);
·         Изложение на знание, методи и създаване на условия за тяхното приложение;
·         Преподаването е начин на определяне на това, което трябва да се научи и представяне на компетентности;
·         Определяне на липсващите части от дадено правило и предоставянето им на учениците;
·         Преподаването е вземане на решение от учителя;

Б)    Във функционално-конструктивистката парадигма:
·         Преподаването е съвсем спонтанна, непринудена, интуитивна, неописуема и тотално непредвидима активност на учителя в обучението и въобще в човешките отношения (Collins, P., 1967; Gage, N., 1985);
·         Осигуряване и организиране на средата за учене;
·         Създаване на оптимални условия за стимулиране и мотивиране на активността на учениците;
·         Създаване на условия за придобиване и развитие на личен опит;
·         Поставяне на учениците в ситуация на учене;
·         Създаване на условия за свободен избор н учебни съдържания, методи за овладяването им и свободно преследване на лични уместни цел;

            Както и да се дефинира преподаването, то е модифицирано специфично поведение, организирано и реализирано в поредица от събития, които са насочени към промяна на поведението на обучаемия (учена - друга поредица от събития). Като всяко поведение преподаването обхваща редица явни или скрити действия, реакции, движение, процеси, операции, но в средата контекста, ограниченията, нормите и закономерностите на обучението и образованието.

понеделник, 22 август 2011 г.

Ролята на университетския преподавател


Добавете надпис




Надяваме се, че повечето четящи този блог са отдали част от годините на живота си в системата на висшето образование. Всеки от нас е посещавал семинарни зали, аудитории и аули. В тези академични пространства сме били част от аудиторията, но  сред нас е бил и той - преподавателят.  
Съвременният университетският преподавател изпълнява различни роли в процеса на обучение, които съвпадат и с ролите на обучителя на възрастни, които представяме в този материал:



-         задава норми – създава климат, който е благоприятен за даване и получаване на обратната връзка;
-         задава ритъма на изпълнение на задачите – когато студентите изостават във времето преподавателят им напомня крайния срок, за да се организират по-добре за постигане на целите;
-         осигурява ресурси (информация) – помага за удовлетворяване на потребностите на студентите от информация, която не може веднага да бъде получена;
-         напомня – когато нещо важно за решаването на учебната задача убягва от вниманието на студента/студентите преподавателят насочва вниманието към него;
-         ръководи – насочва относно избора на управленски техники и контролиране (самоконтролиране) на процеса на учене;
-         улеснява задачата- помага на студента/студентите, да анализират проблема и да достигнат до вярното решение;
-         улеснява ученето – съветва относно планирането и организирането на процеса на ученето, в т.ч. избор на стратегия на учене;
-          улеснява процеса – предлага начини на достигане до различни решения без сблъсъци и конфликти;
-         стимулира – след като задачата е изпълнена, преподавателят стимулира студентите да потърсят приложение на решението в нова ситуация;
-         съветва по групова динамика – поставя на вниманието на групата важни въпроси и проблеми, свързани с формирането и различните процеси в подгрупите, които имат отражение върху групова работа;
-         консултира студентите – относно организацията и управлението на процеса на учене;
-        координира дейностите, свързани с разпределението и изпълнението на учебните
     задачи;
-       записва мнения - по време на дискусии записва предложения и решения;
-        наблюдава, води бележки относно спецификата на задачата и подходящия начин (процес) за нейното изпълнение;
-         ръководи дискусията – наблюдава за спазването на правилата за участие в дискусията, дава съвети по отношение на отделните проблеми – обект на дискусията;
-        демонстрира – показва на групата как да обобщава изводите от процеса на вземане на решение;
-        катализира (предизвиква) – провокира активност чрез нестандартна намеса, идеи и
      предложения за решения.