Стилове на преподаване

Стиловете на преподаване са повтарящото се индивидуално и своеобразно реализиране на това събитие вследствие на особеностите на личността на преподавателя, неговата подготовка, образователна философия, която изповядва.

И тук са възможни много голям брой нюанси, но типизирането ги обобщава и свежда до краен брой.

Най-известно е подреждането на стиловете на Антъни Граша (Antony Gracha) – преподавател в университета в Синсинати (САЩ):

-        експерт и формален авторитет;

-        личностноцентриран към себе си;

-        фасилитатор;

-        делегатор на комплекс от задачи;

            Други автори делят стиловете на преподаване на: формални и неформални; директни, индиректни и смесени.

            Трети се обръщат към теориите за учене и сочат бихейвиористичен, когнитивен и хуманистичен стил.

            Четвърти автори се опират на учението за темперамента и диференцират следните стилове: опекун, артист, идеалист, рационалист.

            Пета група автори са привърженици на класифициране на стилове на преподаване по доминирането на някои равнища от таксономията на Блум.

            Напоследък се търси някакво равнище на съответствие със стиловете на учени и по този начин се открояват следните стилове: по доминиране на мозъчните процеси в двете полукълба: (аналитици, холистици); по преобладаване на използваните методи; по управление на класа; по управление на средата и акцентиране върху някои от нейните елементи (звук, светлина, температура, кинестезия); по планирането на уроците, по нагласата и мотивацията.

            В руската педагогическа теория е особено популярно деленето на стиловете на: емоционално-импровизиращ,емоционално-методичен,разсъдъчно-импровизационен,  разсъдъчно-методичен (Маркова, А., 1993).

            Класическо директивно преподаване има следните слабости:

-          съобщаване на знанията като едностранно движение;

-          представяне на информацията под формата и с качествата на твърд продукт;

-          смята се, че ученето е важно откъм резултатите;

-          ориентирано е от към затворени етапи и към чужд външен опит;

-          използване предимно на формалнологическото мислене, без да се поощрява дивергентното и латералното мислене;

-          залепване на етикети на учениците; слаб, силен, посредствен и п.р.;

-          ориентация към абстрактни и “книжни” модели;

-          всичко се детерминира от учебните съдържания и използваните методи и форми на обучение;

-          робува се на дидактически стереотипи и не се въвежда “ноу-хау”;

-          много пъти учителят мисли и действа вместо учениците;

-          натрапват се учителски избор и собствени цели;

-          налага се формален авторитет;

-          учениците са външно, а понякога и вътрешно пасивни;

-          учителя се изживява като субект, а учениците – като обекти на обучението и образование.

Темата за стилове за преподаване следва в публикациите ни.